Миналото не трябва да диктува бъдещето
В този текст ще опитам да разгледам как преживяното насилие в детството в семейната среда може да предопределя изборите ни за партньори и кои хора да наричаме близки в последствие. По какъв начин влияе на самооценката ни и какви подсъзнателни механизми изгражда.
Преживяното насилие от страна на родител в детството оставя дълбок отпечатък в психиката на детето, оформяйки неговия стил на привързаност, самооценка и очаквания към любовта. Комбинацията от несигурна привързаност, травматична обвързаност, интернализирани негативни убеждения и склонност към повторение на травмата може трагично да въвлече жертвата в поредица от насилствени връзки по-късно в живота. Децата на насилници нерядко несъзнателно привличат или остават с партньори, които ги нараняват, тъй като това повтаря познатия им модел – този, в който любовта е преплетена със страх, а собствената стойност изглежда нищожна. Тази закономерност е подкрепена и от научни данни: хората, преживели насилие като деца, статистически са в много по-висок риск да станат жертви на насилие и като възрастни.
Разбирането на психологическите механизми зад този феномен е от съществено значение за неговото преодоляване. Теорията на привързаността осветлява как ранната несигурност саботира бъдещата интимност, концепцията за травматичната връзка обяснява защо жертвите не „си тръгват“, а идеята за повторение на травмата показва, че в тези избори влияние оказват механизми на подсъзнателно ниво като опит за разрешаване на стария конфликт. Тези деструктивни цикли могат да бъдат прекъснати. С помощта на терапия, подкрепа и самоосъзнаване хората, преживели насилие могат да се научат да разпознават познатите модели, да преработят травмите от детството и постепенно да изградят по-здрави начини на обвързване.
Статистика
Изследванията последователно показват, че хора, преживели насилие в детството – било то емоционално, физическо или сексуално, са в повишен риск да станат жертва на насилие отново в зряла възраст. Това явление, наричано още „цикъл на насилието“ или ревиктимизация, има сериозни обществено-здравни измерения.
- Анализ на данни във Великобритания разкрива, че над половината (51%) от възрастните, които са били малтретирани като деца, по-късно са станали жертви на домашно насилие.
- Систематичен преглед заключава, че малтретирането в детството е свързано със 2–3 пъти по-висок риск човек да преживее насилие като възрастен. Тази зависимост е едно от най-силно изразените дългосрочни последствия от детските травми. (pubmed.ncbi.nlm.nih.gov)
- Проучване в Австралия от Personal Safety Survey 2016 показва, че 71% от лицата, които са били жертви на насилие като деца, също са преживели някаква форма на насилие в зряла възраст – в сравнение с 33% от хората без история на насилие в детството.
- Излседване на територията на Великобритания – Crime Survey, 2016: Над половината (51%) от възрастните, които съобщават, че са били малтретирани като деца, са преживели домашно насилие в по-късен етап. Рискът нараства с тежестта на детската травма – например, сред хората, преживели многократни или различни типове насилие като деца, 77% са станали жертви на домашно насилие като възрастни. Освен това, почти една трета (31%) от малтретираните в детството съобщават, че са били сексуално нападнати като възрастни, докато сред немалтретираните този дял е едва 7%.
- Adverse Childhood Experiences показва: Неблагоприятните преживявания в детството имат дозо-зависим ефект върху риска. Проучванията показват, че рискът от виктимизация (процесът на превръщане на човек в жертва, както и състоянието на този, който е станал жертва на престъпление или друго негативно въздействие) нараства стъпаловидно: с ~1.5 пъти при едно неблагоприятно събитие в детството, ~4 пъти при 2–3 събития, и над 7 пъти при повече от 4 различни преживени травми. С други думи, комбинацията от множество видове детско насилие драматично увеличава вероятността от повторно насилие по-късно. (bmcmedicine.biomedcentral.com)
Видове насилие
Изброените по долу категории не са изчерпателни, а пояснителни. И следва да имаме предвид, че понякога човек не си дава сметка за нанесените щети върху друг, особено когато става дума за едва доловими линии на прекрачване на граници – интимни, физически, емоционални и др. Това не изключва и не заличава вида насилие.
Физическо насилие: използване на сила за причиняване на телесна повреда или болка. Прекрачаване на телесната граница на човек чрез бутане, удар, душене и др. Умишлено ограничаване на базови нужди като сън, храна, подслон, медицинска помощ.
Сексуално насилие: всякакъв нежелан сексуален акт – нежелано докосване по гениталиите или други части на тялото, протъркване или галене без желанието или съгласието на човек, с или без проникване, изнасилване, сексуален тормоз или посегателство.
Емоционално/психологическо насилие: психическо малтретиране – обиди, унижения, заплахи, отхвърляне, манипулация, изолация, контрол и всяко поведение, което травмира емоционално жертвата. Често емоционалният тормоз се съпътства със страх, а оттам и чувство за вина, безсилие и безпомощност.
Икономическо насилие: контрол върху финансовите ресурси на човек и лишаването ѝ от икономическа независимост – например, чрез отнемане на достъп до пари, забрана за работа, целенасочено въвличане в дългове или пълен надзор над харчения бюджет. Икономическият тормоз често върви ръка за ръка с другите форми на домашно насилие, тъй като е средство за власт и контрол.
Социално насилие: проявява се чрез контрол над социалните връзки – забрана да се виждаш с приятели, роднини, участие в обществени дейности. Целта е изолация и загуба на външна подкрепа.
Дигитално насилие: използване на технологии (социални мрежи, чатове, имейли) за заплахи, следене, разпространяване на срамни снимки, контрол над лична информация или онлайн поведение.
Самонараняване: когато човек причинява болка или вреда на себе си – физически (напр. рязане), емоционално (постоянна вина, самоунижение) или чрез лишаване.
Теория на привързаността и влиянието на ранното насилие
Теорията на привързаността постановява, че качеството на ранната връзка между детето и основния caregiver (родител) формира „вътрешен работен модел“ за отношенията, който насочва бъдещите връзки. Любяща привързаност дава на детето чувство за безопасност, здрава самооценка и способност да се доверява и да общува пълноценно.
Неисгурни стилове на привързване – тревожен, избягващ или дезорганизиран
Когато детството е белязано от насилие – особено ако самият родител е източникът на страх и травма – тази привързаност се нарушава дълбоко. Злоупотребата от страна на родител води до травма на привързаността, при която детето не може да изгради сигурна базисна връзка.
При несигурната (тревожна/амбивалентна) привързаност, често възникваща, когато родителят редува периоди на грижа с периоди на пренебрегване или агресия, детето израства с дълбока несигурност. Като възрастен, такъв човек жадува за интимност, но изпитва страх от изоставяне – става свръхбдителен към всяка промяна в отношението на партньора, склонен е към ревност и отчаяни опити да угоди, понякога до степен на самоунижение. Такова лице често страда от ниска самооценка и емоционална дисрегулация, в резултат от непредсказуемостта, белязала ранните му отношения.
Дезорганизирана привързаност е типична за деца, чийто родител едновременно е източник на комфорт и на страх. Тя се характеризира с противоречив модел: дълбок копнеж за емоционална близост, съчетан с дълбок страх от интимност. В зряла възраст това се проявява като взаимоизключващо поведение – такива хора желаят любов, но не умеят да се доверят и да се отпуснат. Нарушеното доверие, хипервигилантостта към заплахи и изкривеното усещане за собствената стойност, възникнали вследствие на детската травма, могат да доведат или до избягване на близост изобщо, или до избиране на дисфункционални, дори насилствени партньори, тъй като индивидът може да не познава друг „нормален“ модел на отношения.
Травматична обвързаност и цикълът на насилие
Травматичната обвързаност, известна още като trauma bonding, представлява силна емоционална привързаност между насилваната личност и нейния насилник, възникваща като резултат от цикъла на насилие. В такива отношения периодичното се редуват форми на насилие с моменти на разкаяние и/или нежност от страна на насилника, което създава у другия дълбока лоялност, сходна със зависимост. Така например дъщеря, която от малка е свикнала, че същият човек, който я плаши и наранява (бащата), понякога все пак проявява „любов“, може да израсне с обърканото убеждение, че болката и обичта са неразривно свързани.
Насилието се е интернализирало като част от „любовта“.
Подсъзнателни асоциации между близостта и страданието
Доналд Дътън и Сюзън Пейнтър първи описват явлението травматично обвързване при домашното насилие: две условия са критични – наличието на силен дисбаланс на силите и на интермитентно (прекъсващо) възнаграждение и наказание. Ситуация на дете с тираничен баща: бащата държи властта и контролира чрез страх, но от време на време подхвърля внимание или подаръци, което обърква детето и поражда надежда. Такава динамика създава изкривена привързаност, основана на терор, доминация и непредвидимост. Детето постепенно губи своята автономност и усещане за собствено „Аз“, приемайки оценката на доминиращия за него самия – започва да се вижда през неговите очи (напр. „безполезна“, „недостойна“ и др.) В зряла възраст, това дете – вече възрсатен може да избира партньорства, със силно присъствие на насилие и дори да не осъзнава защо не напуска насилника си – силната емоционална зависимост я държи в цикъла на надежда и разочарование. Познатият модел от детството се търси и припознава на едно дълбоко несъзнавано ниво, повтарайки се многократно – да се търси любов от човек, който наранява, понеже това е познатият сценарий.
Децата, които преживяват насилие или наблюдават домашно насилие у дома, често възприемат агресията като нормална част от една връзка.
Интернализиране на модела на насилие и ниската самооценка
Децата учат за света и отношенията основно чрез своите родители. Когато родител наранява чрез насилие, детето усвоява вътрешно – интернализира, определен модел на поведение и взаимоотношение като базисно и нормално.
1. „Нормализиране“ на насилието: за едно малко дете семейството е цял свят. Ако в този свят бащата (например) обижда, бие или тормози, детето приема, че това е нормално и че „такава е любовта“ – за да оцелее психочески. В последствие, като зрял човек, той може несъзнателно да очаква агресията като част от партньорската динамика. Насилието, познато и парадоксално дава изкривено чувство за комфорт чрез познатост, докато спокойното, уважително отношение може да се струва скучно, подозрително или „неистинско“. Хората често търсят познатото и предвидимото – дори когато това означава да избират отново и отново емоционално или физически насилствени партньори. Така, здравите, ненасилствени отношения могат да предизвикват тревожност, защото не се вписват във вътрешния им шаблон.
2. Ниска самооценка и убеждението „Аз не заслужавам по-добро“: психологическото насилие от родител – критики, обиди, обезценяване – се впива дълбоко в самосъзнанието на детето. Дъщеря, която е била постоянно унижавана или обвинявана, често израства с усещането, че тя самата е виновна или дефектна. Само-образът става отражение на представата на насилника за нея. Ако бащата е повтарял, че тя „нищо не струва“ или „никой друг няма да те обича“, тя може да приеме тези твърдения за истина. Така като възрастна развива силно занижено чувство за собствена стойност, смятайки, че не заслужава уважение и любов. Тази интернализирана ниска самооценка прави жената уязвима към насилници: тя позволява лошо отношение, защото не вярва, че заслужава по-добро.
3. Повтаряне на родителския модел: понякога, децата на агресивни родители дотолкова интернализират модела, че го възпроизвеждат от страната на насилника. Не е изключено и обратното – идентификация с агресора. В такива случаи, детето усвоява чертите на бащата – липса на емпатия, нужда от контрол – и самото то започва да малтретира близките до него хора. Това също е следствие от интернализацията на модела: насилието се превръща в „нормален“ стил на общуване. Жертвите на детски тормоз понякога правят към околните това, което им е било причинено на тях. Така травматичният модел се предава през поколенията.
Независимо дали жертвата възпроизвежда модела като жертва или като насилник, коренът е един и същ: детският опит се интериоризира. Както отбелязва едно мащабно изследване, преживяното насилие в семейството на произход служи като модел за бъдещите междуличностни отношения – децата се научават, че насилието е нормална част от взаимоотношенията – bmcpublichealth.biomedcentral.com.
Този извод подкрепя социално-учебните теории, според които поведението се заучава чрез наблюдение и преживяване. Когато бащата е упражнявал насилие, дъщерята несъзнателно може да търси партньор, който да пасва на травматичната ѝ идентичност и очаквания – емоционално недостъпен, груб или агресивен мъж, с когото да „се почувства у дома си“. Тя може да се обгражда с хора, които са емоционално студени или злоупотребяващи, или да влиза в съ-зависими връзки, които заключват стария ѝ саморазрушителен образ и пречат на изграждането на нов, по-здрав образ на себе си.
Повторение на травмата и несъзнателен избор на партньори
Склонността на травмираните хора да възпроизвеждат своята травма се крие дълбоко в психиката на човек, това, което Зигмунд Фройд нарича „компулсия за повторение“. Този подсъзнателен импулс кара човек да повтаря травматичното събитие или неговите обстоятелства отново и отново – било чрез директно „пресъздаване“ на ситуациите, било чрез несъзнателно въвличане в условия, където травмата вероятно ще се случи пак. Защото психиката е хваната в капана на неразрешената стара травма.
Последиците от дълбоки психологически механизми, формирани извън съзнателния контрол на човек, може да се прояват и като привличане на несъзнателно ниво на хора, които са склонни да ни нараняват, докато тези подсъзнателни модели не бъдат осветени и излекувани. Не е случайно кои хора ни привличат и кои допускаме в живота си.
Няколко психологически причини
Човек се опитва да получи контрол и „да поправи“ миналото. Избирайки партньор, напомнящ на баща ѝ, жената несъзнателно се връща към ранната ситуация, този път надявайки се на различен изход – например, „ако сега успея да го накарам да ме обича истински, ще изцеля старата си рана“. Това може да се прояви като стремежа ѝ да бъде още по-мила, още по-търпелива или „съвършена“ във връзката, вярвайки, че така партньорът (който в дълбочина символизира отхвърлящия баща) най-после ще спре да я малтретира и ще ѝ даде любовта и одобрението, които тя отчаяно жадува. Фройд би казал, че това е желание за завръщане към по-ранно състояние на нещата с надеждата този път историята да има щастлив край.
Травмата закотвя човека в миналото, и той остава обсебен от нея на емоционално ниво, дори без да го съзнава. Известният психиатър Бесел ван дер Колк пише: „Много травмирани хора се излагат, сякаш компулсивно, на ситуации, напомнящи оригиналната травма. Тези поведенчески повторения рядко са съзнателно разбирани като свързани с по-ранни житейски преживявания“.
Също толкова важно е условието на познатостта и комфорта. Човешката психика, дори и с цената на болка, търси онова, което ѝ е познато и предвидимо, защото неизвестното носи още по-голяма тревожност. За жена, която от дете е живяла в хаос и насилие, спокойната любов може да изглежда толкова чужда и „непоносима“, че тя несъзнателно да я саботира. Съответно, ако попадне на добър партньор, тя или не му вярва, или се чувства недостойна за доброто отношение и в крайна сметка го отблъсква.
Понякога, човек създава конфликт или „ненужна драма“, за да направи реалността отново позната – възпроизвеждайки модела на нестабилност, с който е свикнал от детството. Такива самосаботиращи поведения са опит на психиката да „изработи“ неразрешената травма, макар и чрез повторение вместо чрез промяна.
„Комплекс на спасителя“ и съзависимостта
Още един характерен модел, наблюдаван при дъщери на насилствени бащи, е склонността им да влизат в ролята на „спасител“ във взаимоотношенията. Известен в популярната психология като комплекс на спасителя, този модел се изразява в дълбокото убеждение на човек, че той е отговорен да поправя, помага и спасява другите – дори за своя сметка. При израсналите в дисфункционални семейства (например с насилие или зависимост) деца, често приемат такава роля: детето се опитва да успокои разгневения родител, да предпази по-малките, да „поправи“ семейната ситуация. Дъщерята на един насилник може отрано да е свикнала да поема вината и отговорността за чуждите емоции – например да вярва, че ако тя е „по-добро дете“, баща ѝ няма да се ядосва, Този нездрав шаблон се пренася в бъдещето като съзависимост: във връзките си като възрастна, жената продължава да поставя нуждите на партньора над своите, търпи злоупотреби с надеждата, че любовта ѝ ще „излекува“ другия.
Конкретно, комплексът на спасителя се проявява така: жената целенасочено или несъзнателно избира партньор с проблеми – агресор, зависим, емоционално нестабилен – и се посвещава на мисията да го поправи. Тя вярва, че „ако само успея да го направя щастлив, най-после и аз ще бъда щастлива“. Мотивация ясно личи при много жертви на домашно насилие, които казват например: „Той не е зъл в същността си, просто е неразбран/имал е тежко детство – аз ще му покажа достатъчно любов и той ще се промени.“ За жалост, подобни надежди рядко се оправдават, а междувременно спасителката потъва все по-дълбоко в ролята на жертва. Съзависимата динамика често включва и оправдаване на насилника – жената минимализира поведението му или вини себе си („предизвиках го с нещо“), което още повече затвърждава цикъла на насилие.
От гледна точка на психиката, ролята на „спасител“ дава на жертвата илюзия за контрол: ако тя може да „спаси“ партньора, значи не е безпомощна както е била като дете срещу баща си. Това е част от повторението на травмата – един опит да се разиграе старата история с различен завършек. Уви, насилниците рядко се променят под влиянието на своята жертва; напротив, съзависимостта на жената само улеснява продължаването на малтретирането. Хроничният „спасител“ често се превръща в хронична жертва.
Комплексът на спасителя е тясно свързан с вече разгледаните механизми – ниската самооценка (жертвата определя стойността си чрез това да е нужна на другия), страхът от изоставяне (по-добре лош партньор, отколкото никакъв), както и с травматичното обвързване (жертвата е емоционално зависима от насилника, когото се опитва да „спаси“). Спасяването на другия също така отвлича вниманието от собствената травма – жената се фокусира навън вместо да се изправи срещу своята болка. В терапия често се работи върху това съзависимият човек да се научи да поставя граници и да осъзнае, че не носи отговорност за чуждото поведение. Без такова осъзнаване, спасителният комплекс поддържа жертвата в капана – тя инвестира всичките си сили в „поправяне“ на връзката, вместо да я напусне, дори когато ситуацията е крайно опасна.
Път за промяна
Осъзнаването на тези механизми е първата стъпка към тяхното прекъсване. В психотерапията, потърпевшите постепенно извеждат на съзнателно ниво скритите си убеждения и емоционални рани. Чрез връзката с терапевта е възможно да се изградят отношения, базирани на чувство за безопасност и доверие. Създаването на една здрава терапевтична връзка служи като коректив на нарушената привързаност от детството. В защитената среда на кабинета, клиентът може да изследва миналото си, без да бъде обвиняван или нараняван, и така да преработи травматичните спомени. Разплитането на травмата позволява на човек да разбере, че настоящият му партньор не е неговият родител, а той вече не е безпомощно дете. Това осъзнаване постепенно разхлабва примката на повторението – клиентът се учи да разпознава „червените флагове“ за насилие и да си тръгва, вместо да остава и да се опитва да промени насилника. Деструктивните цикли могат да бъдат прекъснати.